окт 05 2010

Защо не бива да живеем, учим и работим в България?

Category: Нонсенс,СоциалниLucho @ 13:30

От скромния си житейски (23 годишен) опит мога да заявя най-искрено, че България е страната на неограничените глупости. И освен ако не сте неограничен глупак не мисля, че трябва да изживеете остатъка от живота си тук. Ако искате спрете да четете тук, защото нататък става още по-неприятно.

Защо не бива да работим в България?

Аз имам 3 години трудов стаж като софтуерен разработчик и от близо година не работя. Не се оплаквам – ям си спестяванията и правя стратегии за бъдещето си. През тези 3-4 години съм работил в интернационални екипи и съм видял не малко. Бил съм на около 7 интервюта, някои успешни, други – пълен провал. Естествено на тези интервюта от първа ръка съм научавал с какво се занимава дадената фирма и съм слушал не малко предложения и оферти, както и достоверна информация от колеги за дадени фирми. Въз основа на цялото това количество данни вече тотално се отказах от идеята да работя в България.

Отказах се, защото тук има 3 неща, с които не мога да се примиря:

1. Потенциалните работодатели винаги питат колко пари искаш, а не колко пари ти предлагат. Да не би да се минат да ти дадът повече, или пък да ги разнасяш по форумите колко малко са ти предложили.

2. Стандартът на живот в България е нисък и заплатите също.

3. Повечето български IT фирми, не са нито български, нито фирми – те са едни големи фЕрми, в които се разработват чужди идеи и концепции – измислени в чужди държави за чужди пазари. Тук няма отдели по маркетинг, продажби, рисърч или продуктов – само някой по веригата, който контролира фЕрмата от програмисти. Нормално е за един млад и амбициозен човек да е изпълнен с идеи за иновации, но кой може да го чуе… дори да му открадне идеят?! Никой не се интересува – всеки чака да вземе заплата и не поглежда встрани. Поощряват се послушните и изпълнителните, а не мислещите.

Защо не бива да учим в България?

В цивилизованите страни образованието е цел, за която хората са готови да правят хиляди жертви, да теглят заеми, да се лишават – себе си и семействата си. Образованието е цел, защото то дава път в живота, дава възможности за професионално развитие и разбира се по-добре платена работа.

В България е обратното. Образованието е просто диплома. Работодателите не се напрягат да видят какво си учил, а студентите не се напрягат да учат. Не се напрягат да учат, защото образованието тук е средство, но не за по-добра работа или кариера, а просто за някаква работа – каквато и да е. Това е съвсем нормално, защото просто в България РАБОТА НЯМА! Тук не се произвежда нищо, няма заводи, няма икономика… само туристи и хотели. Естествено и на бизнеса не му трябват кадърни специалисти, а просто хора, които да действат без да мислят много-много.

Най-големият бич на българското висше образование не е липсата на пари или липсата на кадърни преподаватели – такива се намират. Най-големият бич са апатичните студенти.  Това го разбрах още като първокурсник, но сега вече съм кандидат магистър, минаха 4 години и уж трябваше да останат само хората, които искат да имат академично развитие и са ентусиасти. Нищо подобно. Останаха хора, които искат да работят някъде, да карат кола на старо, да взимат някакви пари и да ги изпиват в студентски град. Хора, които са записали „нещо“, които не се интересуват особено от това „нещо“ и искат само диплома. Хора, които като чуят за екипна работа или проект правят асоциация за „как да накараме друг да направи проекта вместо нас, но и ние да оберем част от лаврите“, хора които искат да си вземат изпита без значение с каква оценка, хора които демотивират колегите си. Това е тъжната реалност. Ами останалите… те заминаха да учат в чужбина, явно осъзнали преди мен за какво иде реч в българската Алма матер.

Защо не бива да живеем в България?

Няма да ви обяснявам защо не бива да се живее в България, всеки си има собствени причини „за“ или „против“ животът тук. И все пак едва ли има човек, който да се съгласи, че в България стандартът на живот е добър… дори приемлив. Само помислете какво ви предлага животът в България – кола на старо, дупки по улиците, прах и мърсотия, няма болници, няма дори свестен градски транспорт. И това е само една много малка част от цялата картинка.

И ако си мислите, че тези неща се оправят малко по малко, то аз не мисля така. Не и след като днес по обяд докато пресичах на ПЕШЕХОДНА пътека пред УЧИЛИЩЕ, на броени метри от МОЛ, един пе*ераст с черно старо ауди за една бройка не ме сгази – нарочно. И не става въпрос, че не е успял да спре – той просто тръгна от място, опита се да ме бутне и ми каза, че трябвало да пресичам по-бързо. Аз вървя по-бързо от повечето софиянци и пресичам по-внимателно, от който и да е ученик (потенциална жертва) и пак за една бройка да се кача на предния капак на един нещастник. Съжалявам само, че не спря да ме чуе колко хубави неща казах за майка му. Това беше последната капка. Не искам да карам кола на старо, не искам да живея в мърсотия и простотия.

Никога не съм си мечтал за такова ежедневие, не мисля и че го заслужавам и докато съм жив ще се опитвам всячески да бягам от такива „места“ като България.


Етикети: , , , , ,


сеп 09 2010

Честит празник! 09 септември – деня на БюрократЪТ!

Category: Нонсенс,СоциалниLucho @ 13:26

Спомням си, че като малък играех една забавна игра наречена Perestroika на архаичната 386-ца, която имах тогава. Играта започваше с лика на чичко Горбачов и целта в нея беше да преведеш една зелена жаба от единия край на едно езеро до другия, като стъпваш по малки зелени островчета и избягваш едни червени жаби, наречени Бюрократи.

Тогава още нямаше Google или интернет и многократните ми въпроси към баща ми, какво значи перестройка и какво е Бюрократ оставаха без задоволителен (разбираем за дете) отговор. Много години по-късно все още не знам какво е перестройка, но вече ясно осъзнавам какво е Бюрократ. Бюрократът е едно животно, което е доведено на този свят с едничката цел да ти унищожи свободното/несвободното време, да бъде от полза на себе си, а не на теб и да съкрати живота ти колкото може.

Сблъсъците ми с държавната администрация не са толкова много, но за сметка на това мога да ви разкажа как стоят нещата в милата ни Алма матер.

Влязох във ФМИ през 2006г. и първият ми сблъсък със Бюрократичната система беше един претоварен и неработещ сайт, от който да следя класирането си. „Сигурно сайтът е правен от Сименс“, казах си аз и търпеливо изчаках няколко часа страничката да заработи. След като се класирах отидох във ФМИ да се запиша. Записването представлява една дълга опашка, сравнима единствено с опашките за хляб през 97-ма година. „Е, веднъж се записва човек“, казах си аз преди да разбера, че това се повтаря всеки семестър. Всъщност опашките са две – една за плащане на такса и една за биене на печат в книжката. Разбира се, таксата може да се плати по банков път, но биенето на печат всеки семестър си остава. Никой незнае защо е нужна семестриална заверка, а не годишна при положение, че 99.9% от студентите си изкарват двата семестъра в годината. И така 2 пъти в годината, 8 пъти за цялото следване се редя на едни и същи опашки, за един печат (плащането на самата такса вече става дори и online).

Един от колосалните „online-бюрократ“ успехи на университета е информационната системата СУСИ – https://susi.uni-sofia.bg/. Тя е един своеобразен тест за интелигентност и обикновено човек се научава да я ползва към края на 3-ти курс. Един от feature-ите й е записване на изборен курс. Но само записване! Ако искате да прочетете, анотация, кой го води, или друга информация, трябва да дълбаете из сайта на ФМИ, въпреки че има такова поле за информация – то седи празно.

Освен това, явно все още Бюрократите си мислят, че трябва да им се „молим“, когато искаме да се явим на конкурсен изпит за магистратура. Явно 30 лева такса за явяване не им стигат и искат да им се молим с Молба, вместо Заявление. И на кого и за какво се молим?! Моля ви, милостиви Бюрократи, вземете ми 30 лева и ме допуснете до изпит… моля.

И все пак инспекторките от 111 стая на ФМИ са далеч над нивото на лелките от еРектората!

Малко след като завърших ФМИ ми се наложи да си преведа академична справка на английски език. Оказа се, че ФМИ няма право да издава документи на друг език освен български – това е добре, защото е крайно време западните и източните университети да научат български език, не ги е срам! Упътиха ме към еРектората – там само се правили преводи. Сградата е голяма и хубава, с много кабинети за Бюрократи и даже с цял салон с касиерки. Лошото е че от салона с касиерки само една обслужва клиенти, а офисите с Бюрократи имат много странно приемно време.

Разкарване 1: Оказа се че документи за преводи се приемат и взимат само в понеделник, четвъртък, при новолуние и слънчево затъмнение. Е, в този ден нямаше новолуние, уви.

Разкарване 2: Кой да знае, че през август месец в еРектората се прави ремонт и офисите са пръснати из цялата сграда. Отгоре на всичко нито охраната, нито касиерките знаят къде точно. Карта или някакво упътване е немислимо да се сложи – все пак Бюрокрацията не бива да е от полза на човека. Когато разбрах къде се намира отделът, който ми трябва, се оказа че даже няма табелка на вратата, пък камоли работно време. Когато пък влязох и обясних за какво идвам ми казаха, че лелките които правят преводи (а.к.а. Отдел Преводи) са в отпуска целия август.

Разкарване 3: Вече е септември и отидох в правилния ден и час (имаше новолуние) да си подам документа за превод. Офисите вече бяха на мястото си и сградата изобилстваше от отпочинали и весели Бюрократи. След известен брой питания най-накрая се добрах до правилния кабинет на началник отден студенти. Този кабинет ще остане единствения ми спомен от следването ми. На този кабинет няма работно време, няма списък на извършвани дейности и услуги. Когато попитах защо не си сложат поне работно време, началничката ми заяви, че нямала право да лепи нищо по вратата и ме изгледа сърдито, едва ли не съм я напсувал на майка. Явно трябва да хвърлямe боб за да разберем кога работят и кога почиват.

Разкарване 4: Една седмица по-късно (както ме инструктира Бюрократката) се явявам рано сутринта отново в същия кабинет.

- Добър ден, идвам да получа превод.

– Ама днес е сряда… (следват няколко секунди мълчание ) …а не, четвъртък е… ама преводите стават следобяд, не ви ли казах.

– Мама ви д****, ш****а….

Това последното не го казах, въпреки че след близо месец търпеливо чакане и съобразяване с Бюрократичните им прищевки бях в пълното си право. Историята не свършва до тук, защото ме очаква пето (надявам се последно) разкарване до стаята без работен график, която поглъща време както черна дупка поглъща фотони, но мисля че е достатъчно, за да се убедите, че „надежда тука всяка оставете“ е по-подходящо за тези порти.

Гадното е, че след като умреш в играта (а ти умираш рано или късно), бюрократите най-нагло танцуват ча-ча-ча на гроба ти. Все едно са всесилни и ти трябва да си щастлив, че някой изобщо те е погледнал и ти е отделил частица от безценното си време. Имам чувството, че това е наследството от 50 години социализъм и 500 години турски сериали – време на безвремие. Е, кой нормален човек иска да живее така?!

Успех на всички, които имат желание да следват в България – заредете се с много търпение!


Етикети: , , ,